7.2.18

Неапол и Тоскана

Няма как да минем без този пътепис, a колкото и да ме мързеше да го напиша, средата на зимата е чудесно време да си припомня миналогодишните пътувания из Италия.

Неапол е оптималният тест за твоята италианска пригодност. Защото всичко тук е пó - улиците са по-тесни и мръсни, хората са по-тъмни и шумни, фасадите са по-олющени. Дотолкова, че да ти трябват десетина минути за да отличиш снимките на сценка от филм с арабски терористи от добре познатата ти сценка по същата улица. Но Неапол е и адски вкусен. А повече за това - след съвсем малко.

Строежът на църквата Сан Франческо ди Паола е започнат в началото на 19. век, когато за кратно в града царства зетя на Наполеон, но е почти пълно копие на античния Пантеон в Рим - от класическия интериор до окулуса във внушителния купол. По-забележително е, че на площадката пред абсолютно всяка църква (едни от малкото равни и открити пространства в центъра на града) винаги има по няколко хлапета, ритащи оранжева гумена топка. В момента на снимката по-голяма част от иначе обширния Пиаца дел Плебишито е окупирана от строежа на сцената за концерт вечерта, но около стълбите се състоят поне 3 отделни мача, а навсякъде хвърчат миниатюрни хамшици и мертенси (то и оригиналния Мертенс си е ситен де).

D10s.

Дори в Болоня дебелата, впрочем най-вече в сравнение с Болоня дебелата, не съм изпитвал такова удоволствие от храната. Има две неща, които трябва да правиш при всяка удала ти се възможност в този град - да ядеш пица и да пиеш кафе - защото никъде по света, всъщност никъде в Италия дори, те не се доближават до неаполитанските. Наречи ме сноб, но истинската, единствената истинска пица е с почти невидимо тънък блат, но дебела, леко изгорена и леко жилава коричка, сос от ароматни санмарцански домати и нежна биволска моцарела. Това е. Можеш да я опиташ както в известните Да Микеле, Сорбило и Бранди (но само на обяд и то пак с тълпи туристи, чакащи ред за маса над главата ти), така и в местенца като Палацо Петручи (с изглед към шарената навалица на Пиаца Сан Доменико Маджоре) или Да Атило в Испанския квартал - гледай да седнеш на една от двете масички до входа на тясната виа Пинясека, така че да се забавляваш с доставчика на отсрещния зарзаватчийски магазин, който трупа щайги и торби като за малък камион на мотопеда си, или с чирака от съседния магазин за риба, натоварен с неблагодарната задача да следи октоподите да не избягат от легена си на паважа. Еспресото - с целия ритуал, подрънкването на чашките, шума от машината, до божествения вкус, който остава полепнал по небцето ти, дълго след като си изпил ултракъсата доза. И не е само това. Кучина повера е дала на Наполи перфектната улична храна - хрупкаво изпържени разнообразни дребни морски дарове, зеленчуци или крокети в хартиена фуниийка с дървена виличка от някоя от фриджиториите. Или онзи тип убийствено сладки десерти, които се срещат само на юг, който и да е юг - тук това е баба - тръгнала от Полша, минала през Франция, в неаполитанския вариант е тестено топче, напоено със захарен сироп и ром, довършено с доза бита сметана.

Задръстването в неделя по обед. Aкцентът не е върху автомобилите, а върху мургавия младеж, който осъществява най-директната форма на директни продажби, мятайки пакетите с носни кърпички директно на таблата на автомобилите през отворените прозорци на шофьорите, после спокойно прибирайки непродадените отново през отворените прозорци, преди колата да е потеглила към следващото задръстване.

След Рим и Милано Неапол е третият най-голям италиански град, но централната му част може спокойно да се обходи пеша (не че има друг начин) за няколко часа, отчитайки, разбира се, немалката денивелация - все пак сме между морето и вулкана. А колкото и да е хубаво в Чентро сторико и Куартиери спаньоли, рано или късно ти писва от джангъра там и ти се ще да пообиколиш. Първо наблизо. Градският транспорт не е очевидният избор обаче, скузи - не особено редовен и със склонност да променя маршрута при необходимост (както и абсолютният феномен на една и съща спирка една и съща линия да спира и в двете посоки), а билети се купуват само предварително - от павилиони или табаки, така че не е чудно, че местните предпочитат да висят в колата си с часове в някое спонтанно възникнало задръстване пред това да висят в рейса. Про тип: избягвай да ходиш до стадион Сан Паоло за късен мач, избери си уикенд, в който Наполи - отборът и градът - играе следобед.

До Кастел Сант'Елмо - внушителната крепост, властваща над града, можеш да стигнеш по два начина. Единият са стълбите Педаментина, катерещи се зигзагообразно към Вомеро още от 14. век, но макар денем да са по-скоро живописни, след залез бих ги избягвал, ей така - за всеки случай, пък и с поне малко респект към престъпната слава на града. Другият и доста удобен е да се повозиш на един от трите фуникулара, които тръгват от различни точки в центъра, при все че за станциите ще трябва да се огледаш внимателно. Кастел Сант'Елмо е впечатляващ сам по себе си, но най-ценното тук е гледката - към Историческия ценър, залива с пристанището, бизнес квартала зад гарата и, разбира се, Везувий, който колкото осезаем, е толкова невидим от по-ниските части на Неапол. Уличката, която така категорично разсича стария град в долния ляв ъгъл на снимката, всъщност е широка едва около 3 метра и носи 7 имена по цялата си дължина (Паскуале Скура, Мадалони, Доменико Капители, Бенедето Кроче, Сан Биаджо дей Либраи, Викария Векия, Джудека Векия), но иде да покаже изненадващото дълголетие на древното градоустройство.

Посещението на Катакомбите е едно от тези, които ще изпитат уменията ти да се оправяш с местния градски транспорт - общо взето трябва да стигнеш до катедралата Мадре дел Буон Консильо в подножието на хълмовете в източния край на града от не повече от 3 опита. Вероятно ще те питат как си се озовал там, но не заради пътешествието с автобус, а защото са отворени за публиката преди едва десетина години и не са заляти от туристически орди. Вземи си някаква горна дреха, защото под земята е хладничко, и не се притеснявай за черепи и скелети - всичко е разчистено, а и няколко пъти ще ти бъде напомнено, че обектът е не просто атракция, но и социален проект, координиран от църквата.

Сред туристите в Неапол изобщо преобладават два вида, поне според мои наблюдения: американски пенсионери - с баджове с имената им и родните им щати, слезли на групи от круизните кораби, които обикалят Средиземноморието - отмятащи забележителностите и снимащи всичко (например пица с 30-сантиметров обектив в тесничкия салон на Бранди, за разлика от мен, което обяснява дразнещата липса на фотоси с храната, описана по-горе, защото просто бях прекалено зает с онова, което се предполага да правиш с нея) и по-приветливите и млади французи - обикновено по двойки.

До Помпей се стига за около половин час с кола или влак. А когато става дума за Помпей, трябва да забравиш всичко, което си виждал на други археологически находки. Защото Помпей си е цял град - с улиците, къщите, храмовете, театрите и площадите - можеш да се разхождаш из него с часове. И да, тук туристите стават много и всякакви, малка подготовка за Тоскана по-късно.

Прочида е третият по площ остров в Неаполитанския залив и многократно отстъпва по популярност и забележителности на по-големите Иския и Капри, с други думи - случайно е начинът, по който е най-вероятно да се окажеш на него. Но повярвай ми, струва си, дори ако е само за да видиш това. На Прочида ще откриеш приспивното спокойствие на малкото рибарско градче, като извадено от тъжно носталгичен черно-бял италиански филм, а това вече не е случайно - на острова са снимани десетки такива.

Сигурно, повлиян от някоя глупава, но красива романтична комедия, идеята да бръмчиш из италианската провинция с мъничък ярко червен Фиат ти се струва примамлива. И наистина, спускането от планината към Фуроре - там, където Средиземно море и небето се сливат в неразличим хоризонт, или взимането на произволна отбивка от Фи-Пи-Ли по криволичещ между тоскански хълмове, кипариси, селца и винарски изби второкласен път със скандално ниски ограничения на скоростта е чудно. Но нека по-малко наивната, красива и романтична част от теб внимава - изисква се волско търпение да се справиш с бюрокрацията, преди да си вземеш колата от рент-а-кара, смелост - да се впуснеш в италианския трафик и ужасно добро планиране и наблюдателност - да не се побъркаш от влудяващото положение с паркирането (окей, няколко съвета - увери се, че имаш достатъчно висок лимит на кредитната карта, огледай добре автомобила за щети, спазвай знаците, предварително си разпечатай карти на ZTL-ите - забранените за преминаване от неживущи там зони в центъра на всеки по-голям град, набележи си удобен паркинг, за който, да, в повечето случаи ще трябва да платиш солено).

От Амалфи до Позитано. Без спиране, защото буквално няма къде да оставиш колата. Всички тези места, предполагам, изглеждат още по-добре снимани откъм морето, всъщност всичките му там рекламни кадри, на които си ги виждал, са от тази посока, но съжалявам ли за припряното минаване с нервно оглеждане за случайно свободно местенце около шосето и неочаквания километричен, водещ в неясна посока тунел на връщане - не, луд ли си.

Пиаца дей Мираколи можеше спокойно да се нарича така заради Втората Световна война, когато Пиза е почти изцяло разрушена, но великолепните ренесансови сгради, сред които и прословутата наклонена кула, оцеляват без драскотина. Съответно са и местопрестъпление на дране на туристи с венециански размери. Добре де, полувенециански размери.

Както си се досетил, югът е зад гърба ни, а думичката "туристи" ще присъства все по-често, ако не в пътеписа, поне около него. Силуетът на Сан Джиминяно в далечината е една от онези гледки, които те карат да се огледаш за прелитащи в небето дракони (изобилстващи в Малта, например - гледките, не драконите). Щях да напиша, че това е особено така, ако идваш от север, но се оказа, че е подобно и от юг, абе важното е от някъде да стигнеш. И вътре е автентичничко и запазено, макар и не толкова внушително, заради което проверих и наистина, всяка една от кулите тук отстъпва по височина на болонските Асинели и Гаризенда, но маркетингът им като че ли е по-силен.

Тосканците не минават за майстори на пастата и най-вече пицата, а останалите италианци подигравателно (защото в Италия подигравките могат да са само за храната) ги наричат бобоядци. Но пък това е добра възможност да избягаш от клишето и опиташ някой местен специалитет с печено месо или трюфели. Не се подлъгвай обаче да налетиш на флорентинското шкембе - лампредото, ужасяващо е.

Шест от деветте милиона туристи в Тоскана годишно (повече от цяла България, майнд ю) се отчитат във Флоренция. Ще го усетиш дори само при вида на километричните опашки пред основните музеи и дразнещата блъсканица по оста Санта Мария дел Фиоре - Понте Векио. Флоренция обаче е жив град и само стъпка встрани ще ти даде малко повече въздух, но ако целта на посещението ти е средновековното и ренесансово изкуство и времето, с което разполагаш, го позволява, те съветвам да резервираш билета си за Уфици онлайн, при все че ще ти дойде с 4 евро отгоре. Иначе катедралата, или по-точно пространството около нея, е, хендс даун, най-магичното място в цяла градска Европа, макар за интериора да не може да се каже същото. Панорамата е от кулата на Палацо Векио, но отблизо е различно и замайващо красиво.

Тоскана е палиото в Сиена и калчо сторико във Флоренция, но и десетки други, по-малки панаири и фестивали - през лятото са посветени или на типичен местен продукт, или на Средните векове. Провеждат се по няколко всеки уикенд, а тук можеш да се ориентираш и планираш.

Почти всяко градче по пътя крие нещо любопитно. Можеш да пропуснеш някое от по-популярните места и да отскочиш до Волтера с неразгадаемия лабиринт от улички и руини от римско време, крепостното село Монтериджони, Лука с овалния си площад или просто за пресни стриди до комунистическо Ливорно.

Чумата е проклятието на Сиена - избива близо половината от населението й, а проспериращия в началото на 14. век град никога не се възстановява и пада под властта на Флоренция. Но чумата е и благословията на Сиена, която, задушена от по-големия си съсед, си остава в този 14. век - трябва само да затвориш мислено няколко магазинчета за сувенири и се пренасяш шест века назад - стръмните улички, червеникавите сгради, знамената на контрадите, в града няма кой знае какви самостоятелни забележителности - самата обстановка е. На този фон още по-странен е стадионът на местния Робур с модулните си трибуни - някак неуместен, кацнал извън контекста. Не пропускай Сиена.

Искрящо бял пясък, лазурно синьо море, тропическа буря? И пясъкът, и водата обаче са отпадъчни продукти от химическия завод на Солвей, дал и име на близкото градче - Росиняно Солвей (в което има прекрасен Конад, работещ в неделя до късно, което, съвсем сериозно, е жизненоважна информация за гладния и жадния). Бурята си е истинска, затова не успяхме да постъпим като местните, които въпреки замърсяването си тачат плажа. Наоколо има всъщност съвсем нелоши, абе какви нелоши, направо перфектни истински плажове с прилежащите им вилни зони, а Тоскана си става отвсякъде и за чисто морска почивка (стига да нямаше толкова много история наоколо).

11.1.18

Тънката разлика 3

26.9.17

Архив 2016

Архивът започва да настига настоящето и ми се ще да намеря някаква красива символика в това, но не мога, остава си просто факт. 2016-а завърши с дълго чакания триумф на Палмейрас в Кампеонато Бразилейро и изобщо имаше много футбол - символите на националните отбори, участващи в Европейското първенство, в цели две версии и, разбира се, фундаменталната класация на клубните екипи. Малта не получи пътепис, но покойната й лира се отчете, Балтийският път заслужава споменаване всяка година, а и пологотворих - реално за волейболния Хебър и идеалистично за аптеките в градската среда.

22.8.17

Разни 122

Добре, добре, май дойде време за втората половина от по-интересното през първата половина на годината.

Подобно на всичко смислено в София и тази транспортна схема е резултат от самоинициатива и засега непотърсена от общината. Разбираема, опростена, но детайлна, абе както си трябва.

Докато сме в градски транспорт, разгледай уникалните мотиви на плочките в станциите на Лондонското метро, по-подробно за Виктория лайн, джобната карта тази година приветства с мотив, вдъхновен от Метрополитан, тапицерията на седалките от целия свят, станциите на Нюйоркското в детайл и харибековска карта на римските пътища в империята. В България споделеното пространство вече го играем с паркирани на тротоарите автомобили и пешеходци на платното и не работи, но според някои експерти това е бъдещето на градовете, докато в антиутопична съвременна Америка пешеходците са просто нежелани.

Соц-брутално от хартия и куку-панелки; Осло опитва да наложи велосипедния транспорт насила, но, противно на утопичната представа за Скандинавия, хората си искат колите; а можеш ли да познаеш града по схемата на велоалеите му? 5 планирани града с различна степен на успех (по цялата скала провал-яко); джиджаните къщи с цветни фасади, които не очакваш от Сингапур, нали? защо всички започнаха да харесват брутализма, който може да е красив и отвътре; но може би не достатъчно - Робин Худ Гардънс преди разрушаването; виенският "Люлин" - Алтерла; два проекта, които се промъкват във впечатляващи изоставени сгради и няколко потенциални обекта в Сицилия; карта на бруталистичния Берлин; примери на модернизма след Втората Световна; дървените храмове на Полша (храмове, защото има и джамия); изчезващите стари къщи на Калкута; най-странните архитектурни паметници на Великобритания; поредица за позабравените съкровища на 20. век и направо една цяла Уикиархитектура.

Отзад напред с разнообразни, но добре подбрани примери на българския графичен дизайн от миналия век; още винтидж с кутийки на шведски бонбонки, курс по руски авангардизъм, френски лого находки, монограми от различни епохи, чешки телевизионни шрифтове и обложки на плочи, поглед в работата на Херберт Матер отпреди дигитализацията и календарчета от Унгария; новини от света на окраските на авиолиниите; и наградата за употреба на сигнални флагове отива при; да ти се прияде, още като видиш тръка; дизайн трендът на 2017 г. - цици! 20-те лога на всички времена; две търсачки за регистрирани търговски марки; саудитците може да не са ми любимци, но редизайнът на олимпийския им комитет е шампионски; класически италиански брандове като маратонки; какво следва за датския дизайн; брекзитърите си искаха сините паспорти, но защо толкова сериозно? глупави въпроси за не толкова глупави дизайнери; защо всички стартъпи изглеждат по един и същ (и не много отличаващ се всъщност) начин; направи логото по-голямодобро; могат ли светофарите да станат хем по-сложни, хем по-ясни.

За къде ще сме, ако не продължим с типография: Велтро - най-италианския шрифт и символ на цяла епоха; историята на създаването на Комик Санс, която може би го прави мъничко по-симпатичен; Гугъл фонтс, подредени по сходство; единственият пиксел шрифт, от който ще имаш нужда (ако изобщо имаш нужда от пиксел шрифт); азбука на тръмповия апокалипсис.

Като казах (написах, разбира се, че е написах) азбука, няма как да не ти споделя най-детайлния сайт за системи от писмени знаци; европейските езици, подредени като шрифтовете по-горе; къде най-често се среща всяка буква в думите от английския; непреводимите емоции и странни думички (източник на вдъхновяващи речникообразни картинки за социалките).

Вероятно надскачам себе си с научната тематика, но ще пробваме (просто скролни надолу за порното, ако не ти се занимава): защо природата обича толкова шестоъгълниците, защо; оказва се, че прилепите се карат през цялото време; не се знае кога ще ти притрябват, затова си ги букмаркни - ISO символите за всякакво оборудване; още стандартизация с историята и разпространението на метричната система; как да разбереш, че някой те баламосва; шокиращи разкрития за динозаврите (е, не за динозаврите - те отдавна са мъртви и трудно ще бъдат шокирани, но палеонтологията да се стяга); страстта към пътешестване може да е закодирана в ДНК-то; кои са най-болезнените при настъпване тухлички лего (всички, но тези са попонай); имаш хидравлична преса и какво можеш да правиш с нея - ами да смазваш всевъзможно неща; буболечки, буболечки, буболечки, буболечки, буболечки, щото май са на изчезване; а, ето ги пчеличките под лупа; сибирската тундра се разтапя и това може да означава апокалипсис, ама наистина; не по-малко важно - защо се развързват връзките на обувките; забавления с урина (ама не по Гала); животните, които се избиват, защото бъркат желанието за секс с глад, че то има ли разлика; впрочем изобщо начинът, по който се прави съвременна наука, може да излезе е тотално сбъркан.

Някога, съвсем неотдавна впрочем, може би си спомняш, се снимаше на лента, която обаче крие малка расистка тайна. Излизаме от черно-бялата гама с един цвят, който има име само на японски, зеленият убиец от Викторианската епоха, бърз онлайн инструмент за палитри и хапване по Пантон.

Изобщо още много за хапване, дано имаш нещо вкусно под ръка: най-добрият шоколад на света от Еквадор; хавайското поке - следващото голямо нещо и братовчедът му - латиноамериканското севиче; митична паста от МИТ; култовото списание за кулинарна култура Лъки Пийч, с огромен принос за превръщането на азиатската кухня от екзотика в стандарт, спря да излиза по-рано тази година (че и си спря сайта, ужас), останаха ни само революционните му графики и дизайн; някои от по-странните сирена по света; историята на шведската традиция фика и един луд крал, който се опитва да забрани кафето; различните ресторанти на Лисабон, не че имаш нужда от още причини да тръгнеш натам веднага; какво е да си китаец и да пишеш за китайска кухня като за американци; впрочем виж само за колко китайски кухни става дума; Последната хапка - червената книга на традиционните заведения от Мънчис, хем тъжно, хем вкусно; влез, например в един от някога изобилните лондонски ресторанти за змиорка и пай; един ден чревоугодство в Токио, но спазвайки правилния етикет; как се прави супа (кой би предположил, че си е почти цяла наука); да, това са сладкиши; характерните хлябове и коледните печива на Европа; войната в Сирия унищожава и богатството от вкусове на кухнята й; защо бутилчиците кленово сиропче имат мънички дръжчици; как да избираш зехтин; пазители на баските традиции от френската страна на границата; шеф Иван Оркин за перфектния рамен; разни рецепти стъпчица по стъпчица, така че дори ти да не объркаш нищо; ако объркаш нещо все пак, поне нека е смешно; най-старият ресторант в света е жив и здрав в Испания и продължава да пече по 50 прасенца на ден; кралят на трюфелите в Ню Йорк; маслото на човешката цивилизация; знаем, че и "традиционното" английско ястие фиш ен чипс, и японската темпура е произлизат от Португалия, а ето и малко по-подробно как панираните зеленчуци се озовават в Япония; истински кралски менюта; различните видове ориз (защото е важно да използваш правилния); арабските корени на вкусната сицилианска храна; фо, фъ, фу(?) - виетнамската супа и за закуска; оказва се, че гърци (да, малака) държат повечето денонощни дайнъри в Америка и за това си има причина; какво и къде да обядваш на най-големия рибен пазар в света; виж, войнишката храна може да се превърне и в шедьовър за поне две мишелин звезди; как един бежанец изобретява най-"индийското" ястие; разнообразието от американски барбекюта; внимавай да не се изложиш като Опра Уинфри, която обърка копър с фенел, та трябваше Джейми Оливър да я светва; защо хималайската сол е розова, но все пак не си я причинявай, няма смисъл; 70-арска шаренийка; как да пиеш като истински испанец; Антъни Бурдейн открива Оман, омаен сладък; неща, на които наистина може да те научи Шведския готвач от мъпетите; мммм, фан туан - оризовите топки от Тайван; най-подценяваният най-вкусен десерт - хлебният пудинг; какъв джънк задължително да опиташ или да си донесеш от Нова Зеландия; митове и легенди за италианските крайпътни заведения и как Тарантино, Уес Анерсън, Майкъл Бей и Алфонсо Куарон биха заснели готварски рецепти.

Което е възможно най-плавният преход към кино темата: все по-рядко може да ти се случи да гледаш филм със симултанен превод в салона, а в Танзания буквално ти го разказват; ние си ги знаем, но за Запада фантастичните комедии от Източна Европа - от Семейство Мейзга до 13-та годеница на принца могат да са изненадваща находка; мистериозните "китайки" в началото на филмовите ленти; всички онези теории за любимия ти сериал или блокбъстър, за които дори не ти е хрумвало, развити и анализирани кадър по кадър; защо толкова много анимационни герои са жълти и носят ръкавици; анимето преди анимето - черно-бели японски класики; а понеже явно имаш много свободно време, вземи Блекпилс - оригинални онлайн серии от Вайс.

Флагът с цветовете на дъгата, символ на ЛГБТ общността, създаден през 1978 г. от Гилбърт Бейкър, който почина по-рано тази година, получава 2 нови цвята за солидарност с дискриминираните заради цвета на кожата си - кафяво и черно. Едва ли ще прихване, но е хубав символ. Още флагове с казашките одеяла на Саид Атабеков, еволюция на знамената на европейските държави върху картата на континента, за да стигнем до стилизирането им като японски префектури, едно може би скучно хералдическо уики и антиутопичните знамена в киното и музиката, като допълнение на този мой стар постинг, преди забавата с измислени/истински флагове, руските странности (жокер) и Шелдън Купър. А ако скоро не си преглеждал Флаговете, си изпуснал доста: Дания, Русия, Ямайка, Гърция, Гренада, Етиопия, Аржентина, Галисия, Гренландия, Швеция, Норвегия и Шведско-норвежката уния, Буркина Фасо, планетата Земя, Британската индоокеанска територия, Марий Ел, Обединената арабска република, Белгия, Пернамбуко, България, Сан Ескобар, Африка, Чикита, ОНД, Американските Вирджински острови, държавата Алепо, Малдивите, Германия, ПКК, Бонер, франкофонията, Бангладеш, Кипър, Тонга, старото знаме на Мавритания, Тайланд и Коста Рика, Уолис и Футуна, Фризия, Румъния, Доминика, Гамбия, Германската новогвинейска компания, Литва, Йордания, Канарските острови, Занзибар, Танзания, република Саха, Латвия, Рораима, Буранда, Замунда, коруто на Хундертвасер, Съри, Папуа Нова Гвинея, Пакистан.

Вдъхновено от кориците на Нюйоркър, Токиотър е онлайн издание, което отдава дължимото на илюстраторите от Япония. Макар и по-скромно, отдаваме дължимото и на Жорди Рос, Лора Бергър, Мадлен Фроман, Асткик Ракимова, Фернан Татенбак и един растящ архив от съветски детски книжки.

Почти не се говори за секс в този блог, отчитам го, ето малко за начало - разказ за къмшота (или как не се получава каламбура от английското заглавие); ядещите жени обикновено не са най-атрактивната гледка, но за всяко правило си има изключения и Крис Епълбаум се е погрижил да ги заснеме; вибраторите наистина са изобретени като лек за истерични женички; най-добрите порно събредити, моля, за нищо; онзи позабравен момент, когато самият Салвадор Дали снима за Плейбой; кратка и анимирана история на клитора.

Толкова мета, колкото може - банкноти, "издизайннати" с биткойн блокчейн (не питай, не знам как работи, само разглеждам).

Имам и адски много музика от целия свят и всички епохи, нищо че линковете изглеждат малко: Радиооооо (с 5 о-та) те разхожда из популярната музика във всяка една страна през последния век; в радио градината пък има стотици ефирни радиа на Земята (и, съвсем като в живия живот, някои станции не се хващат); тук можеш сам да си миксираш музика по градове; непознатата електронна музика от Югославия от 80-те; а в крайна сметка поп музиката просто се повтаря... или пък не, виж какво казва това невероятно подробно изследване.

Сърбите са го измислили - местенце за занаятчии (ама не "крафт") онлайн.

Икеа вече отговори подобаващо на наглата и скъпа имитация на пазарската й торба от Баленсиага, но тази фланелка с дизайна на Бока Хуниорс добавя още един слой божествена гениалност (да не кажеш, че не съм предупредил навреме какъв коледен подарък очаквам), класическите екипи никога няма да стоят по този начин на истински играчи и веднага в обратната крайност с традиция, чест, съперничество и грубост в странния свят на калчо сторико, годината, в която Ливърпул почервеня, кои са хората, които създадоха английската Висша лига и, за добро или лошо, промениха играта завинаги, и как Хюстън Астрос се издокарват в най-впечатляващите униформи в историята на бейзбола.

Почти всичко, които трябва да знаеш за 49-те фундаментални приказки (а трябва да поназнайваш това-онова за приказките, напълно сериозен съм), барабар с един куп илюстрации, абе влизай в страната на приказките.

Изпращам те на път из историята с истинските шедьоври на руските живописци, едно заравяне в семейното минало като занимавка за целия свят, мистерията на рогатият, очилат шлем на Хенри VIII, юдаизмът преди юдаизма, забравените еврейски пирати от Ямайка, хоморобите в Римската империя, менте автомобилите в Съветския съюз от 30-те до Жигули, какво е да живееш в град, построен в кратера на действащ вулкан, скинхедите преди нацизма.

3.7.17

Калчо дзоолоджико

С изключение на Англия, всъщност, футболните емблеми стават задължителен елемент от екипите на отборите сравнително късно - през 70-те години. Преди това редовният фен е можел да ги срещне само в програмата за мача или върху фасадата на стадиона, а съвременното изобилие от клубен мърчандайз просто не съществува. В Италия това съвпада с на пръв поглед странното увлечение към нови лога с модернистично стилизирани животни вместо традиционните, които пък обикновено са скучновато заимствани от градските гербове. Зад част от тях - Лацио, Бари, Палермо, Удинезе - стои фирмата за спортно облекло Пушен, която, заедно с друга вече нефункционираща компания Енере, е сред първите в Италия, които брандират екипите, и обличат повечето елитни отбори в страната през 80-те. Кои са авторите на повечето от останалите емблеми обаче остава трудно за установяване.

Няма как да не започна с Ювентус, който по-рано тази година представи новото си лого - раираното J е замислено като лайфстайл и моден бранд, в който обаче няма нищо футболно. Зебрата е почти толкова стара, колкото старата госпожа, и се появява в емблемата още през 20-те години на миналия век, като във варианта от 1979 г. остава сама, изправена на задни крака и стилизирана в оп арт. Дербито с Торино пък шеговито се представя като битка между зебра и бик, който присъства както в герба на града, така и в самото му име. Юве, от друга стана, не е идеалният пример за този постинг, защото чак до 90-те екипите им най-често са декорирани само с двете жълти звезди за броя на спечелените скудета.

Бикът, разбира се, продължава да краси фланелките на Торино, както и през по-голямата част от историята му. Вариантът от 80-те обаче е различен - с насечен контур и насочени напред рога бикът е много по-агресивен и запомнящ се. Емблемите на двата торински клуба впрочем са абсолютни фаворити на Гуерин Спортиво и специализираното издание Бранд Айдентикит.

Партенопеи е сложна думичка, използвана от хора, които се опитват да звучат така, все едно разбират от италиански футбол. За всички, които наистина разбират, Наполи са магаренцата. При основаването си клубът, разбира се, избира за свой символ герба на регион Неапол - изправен на задните си крака черен кон, който обаче се превръща подигравателно в магаре още след трагичното първото участие на небесносините в Дивизионе Национале през сезон 1926-27 - актив от едва едно равенство (0:0 с Бреша на Стадио Милитаре дел'Аренача, съвременници твърдят, че е бил доволно тъп мач) в 10 мача и голова разлика 7:61. Неаполитанци обаче пият по едно вино, мушват по едни спагети, пица и супа с миди и си казват, кво пък толкова, магарета е даже по-добре (както след години ще направят и моите хора в Палмейрас и Тотнъм). 'O Ciucciariello гастролира върху фланелките само един сезон, после градът е завладян от култа към бог Диего, а другото магаре - донякъде забравено.

Асколи може да се загуби напоследък, но през 80-те е редовен участник в Серие А и записва едно 5. място в началото на десетилетието. Изборът на симпатична животинка като кълвача за талисман не е очевиден, но зад това има интересна история. Пълното име на града е Асколи Пичено - втората част идва от племето пицени, населявало областта през античността. Дали името на пицените идва от латинската дума за кълвач picus, или е обратното, няма как да знаем (не слушайте тоя дърт пияница Страбон), но кълвачът става символ на цялата провинция Марке. Лично аз повече харесвам рисунката, използвана между 1979 и 1981 г., повече, но като че ли по-разпознаваема е емблемата отгоре. След фалита и възраждането на футболния клуб преди няколко години, той дори приема името Асколи Пикио, но кълвачът присъства в логото му доста по-скромно.

В сравнение с останалите европейски първенства Серие А се е променила най-малко през годините, както тактически, така и емоционално, а титлата на Хелас Верона през 1985 г. надминава като шок дори тази на английския Лестър миналата година. Въпреки името, което е референция към древна Елада, и двата елемента в емблемата произлизат от благородническия род Скалиджери, управлявал Верона през Средновековието, и конкретно първия подеста Мастино I дела Скала, при това съвсем буквално. Scala на италиански ще рече стълба, двете кучета пък са мастифи, на италиански mastino, като названието идва от латинското mansuetus, което, няма да повярваш, означава питомен. И двете продължават да са част и от настоящата емблема, макар че та по никакъв начин не се доближава като внушителност до осемдесетарската.

Може би най-известната работа на италианския дизайнер Пиеро Гратон е lupetto - ръбатата вълча глава с кървясало око в кръг с цветовете на Рома. Вълчето оцелява до 1997 г., когато се преценява, че емблемата не е достатъчно римска за китайските туристи и американските любители на сокъра, и е заменена с щит с изображение на Капитолийската вълчица, който може да обозначава абсолютно всичко в Рим. Лупето, слава Юпитеру, обаче има достатъчно фенове сред феновете на отбора и се завръща периодично върху фланелките, в това число резервния екип миналата година.

Орелът в емблемата на Лацио произлиза от аквилите на древноримските легиони, а през годините феновете на римляните са го виждали изобразен по безброй начини на клубната емблема, включително хванал сноп пръчки - символ на фашизма - през 40-те, но особено любима е минималистичната стилизация от средата на 80-те, когато всъщност отборът крета в Серие Б. Култовият дизайн на екипите, при който орелът обхваща и разделя предната част на фланелките, беше възроден (уви за кратко) преди 2 години. Ретро вълната стигна и до спонсорите и от следващия сезон това ще е Селеко - производител на битова техника, който беше фалирал, но явно има намерение да се завърне с реклама на добре познато място.

Ако си запознат с настоящата емблема на Палермо, знаеш, че това също е орел. Въпреки че прилича на гарван. Гарван щеше да е по-яко. Черната глава с розова якичка се появява през 1979 г. и изчезва през 1986 г., когато година след като президентът му Роберто Паризи е убит от мафията клубът фалира и е основан наново. Класическа сицилианска история.

Петелът надвива лястовицата, катерицата и газелата в анката, проведена сред привържениците на Бари в първите години след създаването на клуба през 1908 г., а през 1979 г. Гратон създава смелата кубистична интерпретация, която, нека бъдем честни, със сигурност е спечелила повече фенове на отбора, отколкото скромните му постижения на терена. Преди 3 години клубът влезе в спирала от ребрандирания, която отсече главата на петела и го замени с трътлеста кокошка.

През 1983 г. Удинезе някак успява да подпише с един от най-великите футболисти на епохата - Зико, поради което всички архивни снимки обикновено показват бразилеца в специфичните ромбоидни екипи на Американино (които иначе правят дънки, въобще, в един момент всички решават да се пробват в тоя бизнес) и диагоналните ивици на Диадора, до степен почти всички да забравят, че малко преди това фриуланите са известни като зебричките, заради приликата с батковците от Торино (макар исторически Удинезе първи в Италия да обличат черно-бяло райе, година преди Юве).

Дяволът не е точно животно, но като звяр се класира в селекцията по темата. Днес почти никой не нарича росонерите дяволи, а хитреците от Фоджа по своему са запазили сатаната за себе си (или пък просто са продали душите си). Още през 1928 г. легендарният журналист и илюстратор Карло Берголио - Карлин опитва да систематизира символите на футболните клубове в страната - там са вълкът на Рома, грифонът на Дженоа, пилето на Бари, бикът на Торино, змията на Амброзиана, биволът на Лацио (упс!), и дяволът на Милан. През годините образът на червено-черния сатана еволюира в карикатурен злодей, за да се стигне до 1979 г. Милан печели десетата си титла, след като изпреварва непобедимата Перуджа, и решава да добави към завоюваната златна звездичка цели 2 нови емблеми - дявол от пламъци и М в червено-черно райе. Още следващия сезон обаче се разгаря скандала Тотонеро, след който Милан и Лацио са изпратени в Серие Б, а правата на дузина калчатори са спрени за няколко години (сред тях и Паоло Роси, който е реабилитиран навреме за да направи Скуадра адзура световен шампион на Испания '82). Милан се завръща в елита бързо, но също толкова бързо изпада отново, абе, интересни времена, преди на червено-черен кон да се появи Берлускони, да докара Ариго Саки и онзи дрийм тийм с Гулит, Ван Бастен, Малдини, Барези и Анчелоти от края на 80-те да спечели всичко възможно. Както и да е, дяволът потъва вдън земя, изчезва яко дим в небитието, плюе си на копитата след ония смутни години.

Не бих казал, че времената, когато Интер и Милан доминираха италианския футбол ми липсват, но със сигурност бяха малко по-интригуващи от актуалното състезание с един кон зебра. На снимката по-горе са братята Барези - Франко в червено-черния екип с огнен дявол и Джузепе в черно-синьо и щит със змия - преди Дерби дела Мадонина през прословутия сезон 1979-80. Змията, biscione на италиански, идва от герба на благородническия род Висконти и флага на Миланското херцогство, като оттам се появява и върху логото на автомобилите Алфа-Ромео. С комиксовия си стил, почти дружелюбна физиономия на гадинката (за разлика от оригинала, в който поглъща човек) и леки несъвършенства емблемата, която се задържа до началото на 90-те, е една от онези, които бих се радвал да видя отново в употреба, но, дори с предстоящата 110. годишнина на Интернационале, това изглежда твърде малко вероятно.

Чезена технически не е на морски бряг, но при липсата на каквото и да е друго характерно нещо за града (освен онова изпълнение на Learn to Fly от хиляда души, с което поканиха Фу Файтърс преди няколко години, знаеш, гледал си видеото) изборът на морско конче за символ минава за легитимен. Изображението му върху клубната емблема обикновено е по-конвенционално, а вариантът от сезон 1983-84 явно не успява да стане популярен сред тифозите, защото единството място, където е запазен, е албумът със стикери Панини. Наложи се да го прерисувам от начало, защото загубата на тази красота щеше да е непростим грях, амичи кари. (Демек, ако на някой му притрябва векторно, да чукне един факс на редакционните телефони.)

За рекордно време през 80-те Бреша успява да извърви пътя от трета дивизия до Серие А и обратно до трета дивизия, нещо което не е чак толкова необичайно, но именно в сезоните на топ ниво брешаните изоставят екипите, с които са познати на почитателите на калчото - сини фланелки с бял шеврон на гърдите. Дизайнът, при който голямата кръгла емблема е разположена под спонсорския надпис, е копиран от Фиорентина, а графичното решение е доста по-внимателно, чак стои чуждо сред останалите. Лъвът по-нататък остава в клубната емблема, но вече в по-класически хералдически вид, а идва от прозвището на града, дадено му след 10-дневния бунт срещу Хабсбургите през 1849 г. - Лъвицата на Италия.

Ако ФК Матера не ти говори нищо, това е напълно разбираемо - в крайна сметка, най-големият успех на отбора от градчето, известно с древната си архитектура, е един (1) сезон в Серие Б. Матера е тук обаче заради емблемата, която чудесно се вписва в елитната компания. Клубът я използва от време на време през 70-те и 80-те паралелно с официалната, която е безидейна, но любопитна с начина, по който диагоналната синя лента е пренесена върху врата на бика. Настоящото лого на Матера Калчо впрочем е пример за всичко грешно, което може да се случи с една футболна емблема, срамота.

Завършваме, не защото интересните лога са свършили, а защото все някога трябва, с още един вълк. Лече стига до Серие А за пръв път през 1985 г., като е вече екипиран подобаващо с една от най-щурите емблеми в лигата. Вълкът, преминаващ зад дърво, е символ от герба на града, но едва ли старите италиански хералди са си представяли, че подобна интерпретация може да съществува някога. Логото устисква чак до 2001 г., когато в отбора заиграва някой си Валери Божинов. Случайност? Може би.