9.4.12

Приказка

Имало едно време принцеса. Малка, бледа и руса, обичала да се облича в бяло и розово. Истинска приказна принцеса!

Принцесата живеела в белокаменен замък в планината, обграден от красиви гори, пълни с дивеч. Царството не било воювало от години, а царят и царицата обичали малката си първородна дъщеря безмерно. Всяка година по повод рождения ден на принцесата в тронната зала се организирали великолепни балове, на които идвали да се забавляват най-личните благородници от близките държави. Нищо, че принцесата била все още малка и било рано за кандидат-женихи.

Една сутрин, няколко дни преди десетия си рожден ден, принцесата се събудила късно. Замъкът бил необичайно тих - не се чувала нито бавачката, от чието мърморене обикновено се будела малката, нито придворните, празна била трапезарията, нямало никой в покоите на майка й и баща й, нито по дългите коридори, по чиито стени висяли строгите портрети на предците й, от които тя по детски се страхувала. Принцесата надникнала в стаите на прислугата, в кухнята, празна била дори конюшнята.

Момиченцето решило да се разходи из гората зад замъка, да набере цветя, да погледа и послуша водата в планинската река. Стигнало до любимата си поляна, която тази сутрин била осеяна с прекрасни сини и жълти пролетни цветя, а слънцето я огрявало така силно, че тревата блестяла. Отнякъде се появило малко сиво зайче, спряло стъписано току пред лазурно сините обувки на принцесата, постояло така няколко секунди, после заподскачало обратно към гората. Принцесата го последвала. Зайчето не бягало бързо, напротив - на момиченцето му се струвало, че животинката спира и изчаква, ако усети, че се е отдалечила прекалено. В един момент, така както подскачало, зайчето се свлякло на мократа пръст между дърветата. Принцесата повдигнала безжизненото телце и открила върха на стрела, забит между предните му крачета.

Вдигнала поглед и установила, че дърветата пред нея са свършили, изглежда като пожар да бил изпепелил гората напред и земята е покрита с овъглени стволове и клони. Земята обаче не била покрита с мъртви дървета, а с труповете на десетки, на стотици войници. Чак до неясния хоризонт, там, където преди ромоляла реката, всичко било сиво-черно, миришело на желязо. Задушаващата смрад на гнило и яркочервеното на разкъсваната от лешоядите плът щели да се появят едва на следващия ден. Принцесата крачела напред със замъглен поглед и не виждала смазаните глави и отсечените ръце, локвичките черна кръв под стъпките й, не чувала стоновете на умиращите. На няколко метра от нея два войника били застинали прави, вкопчени един в друг. Копието на единия стърчало от гърба на другия, а от парчето месо на върха му все още капела кръв. С двете си ръце вторият здраво стискал дръжката на меча, забит отгоре между врата и ключицата на първия. Главите им били отпуснати една срещу друга и шлемовете закривали лицата им. Лица, на които момичето би видяло единствено болка, не устрем, злоба или отчаяние.

Принцесата не извикала, не се разплакала, не побягнала. Направила бавно няколко крачки назад до мястото, където била оставила тялото на зайчето. Обърнала се и спокойно се върнала на слънчевата поляна. Поляната между опустелия замък и мъртвото бойно поле.

1 коментар:

Анонимен каза...

Уау! Не е приказка за "лека нощ"!

Публикуване на коментар