Триптих

Набирам номера... три, нула, четири, зелена слушалка. Не знам на кого звъня и защо. Събудих се с убедеността, че трябва да се обадя. Изчаквам два сигнала, затварям.

Звъни почти веднага. Хората, които бързо връщат обаждания...

- Здравейте! Търсили са ме от този номер?

Гласът й е сутрешно дрезгав, но свеж и някак приповдигнат. Какво правя? Усещам, че мълчанието ми започва да (не) звучи глупаво.

- Извинете, направих грешка, докато набирах.

Оф, можех да измисля нещо поне малко по-достоверно. От другата страна става по-тихо. Притихнало. Тихо като ръка върху устата, като телефон върху рамото. Очаквам да затвори, да ме отреже, но нищо не се случва. Продължава цяла вечност.

- Ъм, съжалявам.

Това съм аз. Не съм сигурен, дали го казвам, прошепвам или само си го помислям преди да затворя.

Имам нужда от дълго кафе с много захар. И тихо място, където да оставя призраците на съмнението и ужаса да ме изядат. Това ще бъде лесно.

_

През последните няколко години правя всичко за да стана излишен, да не липсвам на никого, когато ме няма, да не съм нужен. Така е честно. Лесно е - показваш слабостите си, доброволно ставаш уязвим - първоначално ти се струва трудно, но после, като при цигарите, започва да идва естествено, не се бориш, спориш само, когато знаеш, че е в твоя вреда, сменяш темата, ако те попитат как си, не проявяваш инициатива, показваш на хората, че могат всичко сами. Така по-късно, когато вече не си до тях, те не усещат липса. Звучи тъпо, защото е, но това не го прави по-малко смислено, благородно дори. Социалната същност на човека се проявява най-силно, когато трябва да отхвърли. Има хора, които не искат да зависят от други, и хора, от които не зависи нищо - аз и ти сме от вторите, а първите са всички останали. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-малко болка и за двете страни.

Трябваше да напиша всяка фраза на отделен ред, като стихотворение. Така е модерно. Няма.

_

Маркус Лихтер има практиката да назначава бивши любовници за шефове на фирмите му. Не знам каква е бизнес логиката, но работи. Повечето са от Източна Европа, което го прави някак по-очевидно, но на него не му пука, защо да му пука. Официално Маркус е започнал с туризъм, дори все още има няколко хотела в Тирол, но според слуховете първите му няколко милиона са от търговия с оръжие, наркотици и пране на червени капитали. Нищо чудно - все дейности съвсем в реда на нещата за буферна държава по времето на Студената война.

Мариана има светла кожа и почти невидими лунички около носа, косата й е светло кестенява, с високи тънки вежди и лице, което не бих определил непременно като красиво. Не особено висока, с перфектна фигура, големи гърди и красиви крака без нито една бенка, следа от раничка или каквото и да е, нещо нетипично за жена в средата на 30-те. Почти винаги е с високи токчета и пола, с елегантна походката - не като мнозинството жени, приличащи на панди с кокили. Като изключим склонността й понякога да носи пинстрайп, всичко в нея е в пъти по-класно от която и да е полякиня, за каквато често я вземат. Изглежда като човек, надраснал сянката на Лихтер, макар, предполагам, все още да е силно зависима от благоволението му. От няколко години е омъжена за някакъв австриец с унгарска фамилия - юрист и маловажен човек, оказал се на правилното място.

Има ги и бледо розовия лак на ноктите, по които понякога се появяваха рисувани цветенца, и начинът, по който (макар и само веднъж) се нацупи за дреболия - съвсем като малко момиченце. Винаги гледа събеседника си в очите, но не втренчено, по-скоро внимателно и спокойно. Усмихва се на правилните места и винаги, когато ситуацията го позволява, превключва на български.

Въобще не знам как се забърках в това...